понеделник, 31 март 2008 г.

Елена Нинова: В Мадрид ме наричат "трохичка от България"


Мария Галишка - Владимирова

Елена Нинова

Емигрантството не е леко. Това би казала Елена Нинова от Долни Дъбник на всеки, който стяга багажа за чужбина - там да търси хляб и подслон. Не за да провали нечии замисли, а защото вече знае, че кандидат-емигрантите трябва да бъдат предупредени за изпитанията. И да понаучат поне малко езика, преди да тръгнат. Без език не може! – повтаря тя, осъзнавайки грешката си да замине неподготвена. Тръгнала набързо, когато останала без работа след приватизацията на аптеката, в която работела. Била на прага на своите петдесет години!
Съседката Виолета, нейна приятелка, която вече била намерила препитание в Испания, повлияла за избора й. Любопитен факт е, че от всяка втора къща само от тяхната махала в Долни Дъбник има поне по един човек, който от години работи в родината на Сервантес. Може би и добрият авантюристичен дух, който живее у Елена, е надделял в онзи момент на решаващата 2000-на година. Тръгнала уж на екскурзия с намерението да направи някаква промяна, да види как живеят по света, да поработи там евентуално само една година, но в Мадрид е вече седем и твърди, че там й е мястото! А когато приятелките й я питат кога ще се прибере, отвръща с характерния си полушеговит тон „Докато мога да ходя, там ще работя, като спра да ходя – ще ме докарат, няма да се връщам! Аз съм до самоход!”
Елена Нинова е родена в бунтовен край, в малкото селце Левски (някога се казвало Долно Левски) край Панагюрище. “Родът ни е голям, на всеки пет години се събира, имаме направено родословно дърво. Виждам на първите страници на книжката мъже с шапки с пера” – разказва тя. Но все не й оставало време да проучи задълбочено историята на предците си. Затова пък вече не само е написала, но е издала три книжки от своя “Испански дневник”. За да знаят децата й какво е преживяла там. Каква “цена” е платила за сумите, които изпращала всеки месец за операциите ин-витро на дъщеря си до щастливия край на опитите. Затова и всяка от трите части на нейния дневник носи сантиментално заглавие: “Тъга и сълзи от Испания”, “Сълзи от радост и смях” и “Щастливи сълзи”. Читателят би се заблудил, ако си каже: Я стига бе, толкова сълзи! Елена съвсем не е сантиментална. „Никога не ме е напускало чувството за хумор – изповядва се тя. - Каквото и да ми се е случвало, плакала съм и съм се смяла, плакала съм и съм пяла… Макар да съм смятала, че някой друг от семейството трябваше да бъде на моето място, …не се получи! Аз съм Човекът! Нагърбила съм се с тази задача и ще продължавам”.

- Какво ви направи най-силно впечатление, когато пристигнахте в Мадрид?
- Хората. Много дружелюбни! Още когато слязохме от автобуса и попитахме един човек за мястото, където ни чакаше приятелката ми, той не само ни обясни всичко, но ни заведе дотам. Много, много любезни хора, много общителни!
- С какво друго могат да ни удивят испанците?
- С доверието си! Само два месеца след като бях пристигнала в Мадрид, постъпих на работа в една къща. И стопанката ми повери ключа на дома си! Имам ключове от жилищата на всички семейства, при които работя, мога да вляза, когато поискам. Такова доверие имат към нас, българите! Непонятно е за нас. Естествено, заслужила съм доверието им за толкова години, но много са доверчиви и много добри по принцип. Ако те виждат да страдаш, те ти съчувстват до такава степен, че се питаш дали е истински. Ще плачат с теб, ще те прегърнат, ще те питат по няколко пъти на ден, ще се обаждат по телефона: Как е дъщеря ти Валентина? Роди ли се бебето? Как е бебето? Съпричастни са към нашите несгоди. С тях деля и радостите, и тъгата…
- Кое беше най-голямото изпитание?
- Раздялата със семейството ми. Много обичам родината си, но ми е болно, че нашите политици негодници разсипаха страната ни, нашата хубава татковина… Вече знам, че нейната красота, нейната природа я няма никъде по света. Два пъти в Мадрид видях по телевизията предавания за България, заставах на колене и плачех. И сега само споменаването на думата България ме разплаква!
- Как се справяхте с трудовите си задължения в началото?
- Ох, началото – даже не искам да си го припомням…
- Но тук някои хора казват: ако им е толкова трудно, ще се върнат, няма да стоят там!
- Е, трудностите са повече в началото, после се пристрастяваш към работата. На мен ми харесва - аз чистя къщи, работя на девет места, но съм толкова удовлетворена, като чета препоръките, които са ми написали хората от “моите” девет семейства. Плача, когато ги чета. Те са ме нарекли “трохичка от България”, “късче от България в нашата къща”, казват, че вече познават традициите ни, че знаят за България. Всичко това за мен е много важно - те са разбрали, че обичам децата си, семейството си, родината си и съм я представила пред тях така, че и те са се заинтересували от нея. Това е много мило. Пък и испанците умеят да оценяват това, което правиш за тях. Много пъти са ми казвали: “Елена, какво щяхме да правим без теб!”… За мен това е голямо удовлетворение.
- Има ли нещо, което не харесвате у тамошните хора?
- Интересите им се простират до определен кръг. Повече не ги вълнува. Помня, че в началото една испанка ме пита България в Румъния ли се намира. Или: ти можеш ли да изключваш телевизора, можеш ли да готвиш, да гладиш; имате ли ютия у вас? Тези въпроси страхотно ме нараняваха. Затова направих видеокасета на цялата си къща, на градината с лозата и с поточето, с дърветата, със сенника и люлката… Те казват: “И това всичко е твое?! Ами че ти си милионерка! Какво правиш в Испания?!” Но как да им обясня, че не можеш да се храниш от един дом, в който е събрана цялата фамилия, или от кола и т.н. Питат ме колко време изплащам къщата си. Не могат да повярват, че нямам дългове, защото те вземат всичко на кредит, до 70-годишна възраст изплащат домовете си.
- Имахте ли възможност да опознаете повече страната на Сервантес?
- Да. Защото дъщеря ми Валентина беше на гости за два месеца и семейството, чиято баба гледах тогава, я прие като своя дъщеря и ни разходи с колата си. Видяхме Толедо, Авила, стигнахме чак до средиземноморския курорт Марбейя. И през цялото време се убеждавах как те пазят историческите си ценности, как ги поддържат за разлика от нас! Ние не умеем да ценим историята си, да се гордеем с нея, а това е голяма грешка.
- На какво се крепи духът ви там, на 3500 километра разстояние?
- Аз съм много силна, зодия Овен съм и вървя с рогата напред! Като кажа, че трябва да постигна нещо, не се отказвам... Една приятелка в Мадрид ми дойде на гости и гледа – на терасата ми една едра лайкучка. Тя беше смаяна. Откъде се взе това цвете? Ами, казвам й, помолих един врабец да ми пусне семчицата в саксийката. Тя вика: “Не може да бъде!” Да, да. Помолих врабеца – и ето, лайката е в саксийката ми.

Романтичен дух носи тази жена – ще си каже читателят, четейки този разказ на Елена. И няма да сгреши – такава е. Тя умее да одухотворява и пейката, и цветето, за да си поговори с някого на своя език, ако няма наблизо сънародник… Понеже е завършила минно-геоложки техникум, работили със съпруга си Пламен в строителството на каскадата Белмекен. “Половината от живота си съм оставила в това райско кътче, на върха на Белмекен. Когато искам да се разтоваря, затварям очи и се пренасям мислено на Белмекен, край язовирната стена…Едно момче в Мадрид ме пита: “Искаш ли да ти дам дискове за България, първата част…?” А пък аз му викам: Какви части, бе момче?! Всичките части на България са в главата ми, въртя ги всяка вечер!”

- Може ли българин да разчита на сънародници в чужбина?
- Чувала съм много лоши думи. Случвало се е да ми се обади някоя българка с молба за помощ, обаче когато започне с думите „Знам, че на българин не мога да разчитам, но за всеки случай…” Тогава много се ядосвам и казвам: щом не разчитате на българин, защо ми звъните?! Ако разчитате на мен, значи разчитате и на българите.
- А какво разбрахте за себе си в Испания?
- Че съм силна и продължавам да бъда такава. Вече съм стъпила там с двата крака, чувствам се на земята. Сега вече по друг начин гледам на нещата от живота…
- С какво сте по-богата сега?
- С испанците – аз съм част от тях! Всички испанци, с които съм работила, ги имам за частица от себе си. Тук бях на кардиолог и докторът ми казва: “Имате уголемено сърце!” От хипертонията, разбира се! А пък аз се смея: как няма да е уголемено сърцето ми, в него са толкова българи, толкова испанци, толкова приятели по света… Такъв човек съм – страдам за всяко животинче, за едно паднало листенце…
- Когато се разделяте с България, какво си пожелавате?
- Не си пожелавам – плача! Плача, докато пристигна в Мадрид. Носталгията ме владее няколко месеца, не се адаптирам, но не казвам, че ми е лошо, винаги съм го подчертавала.
- А когато тръгвате от Мадрид насам?
- Ааа! (смее се почти през сълзи) Летим по-бързо, отколкото когато отиваме нататък. Знам, че тук ме очакват семейството, децата, близките. В своите води съм си тук!
- Какво обещавате на Мадрид?
- На Мадрид обещавам, че ще се върна, защото той е вторият ми дом, втората ми родина. Там са моите втори семейства, аз съм част от тях и те ме очакват.

новинар,31.03.08

0 коментара:

Публикуване на коментар