Косово - горчив урок за пишман патриотари и ... пишман интелектуалци

Даниела Горчева

сп. "Диалог"

Косово е горчив урок за това докъде може да бъде доведено всяко едно общество, когато лъжите заместват историческата истина, а реалността се гледа през мътното стъкло на патриотарството.

Загубата на Косово е най-малката беда, която застигна сръбските "патриоти”. Опитът показва, че следващите поколения тепърва ще плащат страшните сметки на насилието, развихрило се на територията на бивша Югославия. А самоубийствата и психическите разстройства сред "оцелелите” (и жертви, и насилници) ще бележат страховита прогресия години наред.

"Може ли да си представите какво ще четат децата след няколко години в училищата за това какво се е случвало тук?" - пита гневно Борка Павичевич, известна сръбска режисьорка и драматург. - "Ние бяхме в Европа. Сега сме извън нея. Водим средновековни войни. Какво означава воюването за територии в съвременния свят? Какво право имаха тези хора да съсипват всичко?”

Издателят на списание "Време” Милош Васич говори с презрение за ролята на интелигенцията: "Трябва да знаете, че това, което остана от комунистическата държава, е тоталното покорство на интелектуалците! Господи, как мразя тази дума!" - казва той. – "Щом тръбата изсвири и те бяха там, за да служат и да подкокоросват хората с войнствените си брътвежи и с патриотарството си”.

Борка Павичевич го допълва: "Когато се начева пропаганда, предразсъдъците започват да растат и хората се заразяват. Питате някого защо не може да живее със съседа си и разбирате, че не може, защото са му казали, че не може. Защото е слушал патриотически песни и бръщолевения за 1389 година или друга някаква дивотия. И ето ни с 4 милиона бежанци и не знам колко мъртви! И за какво? Заради лудата идея за Велика Сърбия тези амбулантни търговци на власт съсипаха страната ни!”

"По-добре героична смърт, нежели да живеем в срам!" - бил заветът, който княз Лазар бил оставил на сърбите преди да загине в драматичната Косовска битка през 1389 г.

Историческата истина, обаче, е по-различна. Легендарната битка е незначителен епизод без особени последствия за съдбата на тогавашна Сърбия. Както пише Евгения Иванова в своето изследване "Падането на сръбското и българското царство: юначество и мъченичество":

"Сръбската държавност, впрочем, съвсем не завършва с Косовската битка. Тя продължава още цели 70 години, през които Сърбия е управлявана от сина на Лазар - Стефан (1389-1427), от внука му Георги Бранкович (1427-1457) и неговите наследници (1457-1459), които я предават безславно на Мехмед Завоевателя. В митологичните интерпретации обаче историята "свършва" през 1389 г. в Косово. Оттам насетне сръбските владетели са васали - било османски, било унгарски. И не "умират в битка", а заживяват "в срам"…

И тъй като историята очевидно не е достатъчно героическа и даже е малко ”срамотна”, на помощ идва митологията.

А митологията, както твърди Ернст Касирер, е отговор на отчаянието на обществата, неспособни да решат даден проблем.

Митологиите обаче могат да имат и разрушителна сила и пресен пример за това е Косово, в което всъщност не сърби, а албанци са преобладаваща част от населението поне от 18 век насам.

Послеслов за 100 български "интелектуалци”

Да оставим настрана мизерната морална позиция на 100-те български "интелектуалци” (повечето световно неизвестни имена), която помни жертвите на бомбардировките, но не помни защо бяха предприети тези бомбардировки и удобно забравя стотиците хиляди жертви на една чудовищна война – избити, осакатени, изнасилени и депортирани. Само жертвите на Сребреница бяха 8 хиляди.

Но другаде е акцентът в писмото и нека не ни заблуждава привидно опозиционният му характер и привидно острият тон срещу управляващите. Това е за парлама, само Леда Милева не го е разбрала.

"Сърбите са наши братя по кръв и вяра, днес предаваме тях, утре ще бъдем предадени ние” - твърдят левите интелектуалци, които още боравят с терминологията от 19 век (за съжаление, без да могат да се похвалят с постиженията на българската интелигенция от 19 век, нито пък с познаване на историята).

19 век е век на романтизма. Родината обикновено е рисувана в образа на майка, на която синовете трябва да строшат оковите, а народите се делят на "братски” (които ни освобождават) и на чужди (които ни поробват). Едните са идеализирани (до глупост), другите са демонизирани (от глупост). Така романтично се ражда и митът за дядо Иван, чиито последствия и до днес влачим.

И тъй като очевидно нашенските интелектуалци, за които с пълна сила важи казаното от Милош Васич за сръбските пишман интелектуалци, още си живеят в 19 век, не е зле да им припомним някои исторически факти от началото на 20 век.

През 1915, например, със сигурност е настъпило известно отрезвяване дори у най-големите български романтици и привърженици на теорията за "братските” народи. Защото докато "братска” Русия обстрелва черноморския ни бряг, "братска” Сърбия пък се заканва да окупира "сръбските” земи до Янтра и Марица.

Ето какво пише в сръбския вестник "Трибуна” на 23 май 1915 г.:

"Ако пък дойде така, че от Сърбия се отнеме и най-малката част от нейните с кръв придобити земи, ние ще знаем достойно да се отплатим за тази неправда. И, за да можем веднъж завинаги да се гарантираме от страна на България, ще направим това, което трябва да направим и с Албания: окупация на всички сръбски области до Янтра и Марица и присъединяването им към велика Сърбия.”

Дето има една дума - с такива "братя”, врагове не ти трябват.

Трябва да уточним, че написаното в "Трибуна” е в пълна хармония с написаното в останалите сръбски вестници от 1915 година. На 20 май, например, близкият до правителството сръбски вестник "Политика” излиза със статията "До Искъра и Струма”, в която четем:

"Наш идеал е да имаме национални граници; откъм България тия граници вървят по Искър и Струма. Целият този край образуваше съставна част не само на сръбската държава, но съставна част, и подир пропадането на последната на Косово поле, на сръбската черковна организация, Ипекската патриаршия”.

Единственият вестник, осмиващ великосръбските претенции по онова време е

"Радичке новини”, който излиза с хумористична статия, озаглавена "Нашите претенции”:

"Тези дни, когато се създава велика Сърбия, нека да се не губи из пред вид нито една територия, на която имаме било исторически, било етнографски права. За Македония, за Албания и за три четвърти от България това е вече доказано: всичко е сръбско и само всеизвестната балканска разсеяност е могла да отиде до там, че да прикачи на тия чисто сръбски земи някакви чужди имена, които нямат с тях нищо общо. Но аз мисля, че на това само не бива да спираме. Ние имаме още много да искаме. Защо, например, Солун да не е наш? В него е лежал нашият болен Дойчин. Защо да не е наш Серес, когато се знае, че под неговите стени Душан е имал един път диария? Може да искаме дял и от Мала Азия. Нима сърби не са проливали там кръвта си като помагачи на Баязид срещу Тамерлана?”

Обратният пример - за разумно поведение - е изказването на румънския генерал Крайничану по повод несправедливо получените от Румъния български земи при сключването на Букурещкия договор:

"Да отстъпиш навреме и това, което трябва, е по-героично и по – полезно, отколкото да упорстваш твърдоглаво.”

Подобни изказвания през 1914 г. прави и румънският публицист Коста Фару:

"Рано или късно, при прилагането принципа на националностите, върху които ние сами основаваме нашите стремежи, ще трябва да повърнем на българите четириъгълника, който им взехме. Това е сигурно. Без да чакаме, обаче, те да ни го поискат или други да ни подканят да го дадем, нека имаме куража за една великодушна и разумна инициатива. И каквото и да правят другите, нека ние да си изпълним длъжността; да бъдем честни спрямо българите, да направим за тях това, което желаем да се направи за нас - да им върнем четриъгълника..”

Днешното (както и вчерашното) сръбско разбиране за героизъм, очевидно не е: ”да отстъпиш навреме и това, което трябва”, а твърдоглавото и самонадеяното: "Пуцай, куме!”

Нека никой да не се заблуждава, че това са само "сръбски” работи и че има умни и глупави общества или варварски и културни народи. Примери за изпаднали в умопомрачение цели общества – колкото щеш. Всичко зависи от интелектуалния елит на едно общество - ще успее ли да издигне ясно разумен глас или последният ще потъне в крясъците на пишман интелектуалци.

kafene.net

epochtimes-bg.com,21.03.2008