Нуждае ли се Америка от български актьор или в огромната страна той ще е поредният мияч на чинии? Само на територията на Ню Йорк свободните артисти са 1 милион, в Лос Анджелис те са над 3 милиона. Какъв е шансът български актьор да пробие и да премине по червените килими в меката на киното?
Десетки български актьори емигрират в САЩ през 90-те, за някои чуваме през годините. Сред тях е Ваня Цветкова – звезда на българското кино по времето на социализма ( “Бариерата”, “Лавина”, „Адио Рио“, „Хан Аспарух“ и др.). Актрисата над 15 години живее в САЩ, но не практикува професията си, а е крупие в Лас Вегас. През 2004 година Ваня се върна в България за малко, за да се снима във филма “Другият наш възможен живот”.
В САЩ живееше и актрисата Мариана Димитрова, която през 2005 година почина там. Тя бе позната от „Осъдени души”, “Мъжки времена”, “Почти любовна история”, “Дами канят”. Актрисата бе поканена от “Олд Глоуб Тиътър” - един от най-големите театри в Сан Диего за главната роля в спектакъла “Света Петдесетница” от Дейвид Еджър. Така тя стана член на Театралния профсъюз на американските актьори. През 2003 г. излезе книгата й “Американски синдром”.
Ирен Кривошиева, друга добре позната у нас актриса, живее в САЩ от 18 години. Тя има над 25 роли в българското кино (”Хотел Централ” я направи известна навремето) и заминава в Щатите в пика на своята кариера. В интервютата си Ирен казва, че е имала възможност да играе в малки театри, да снима в реклами, но категорично е отказвала. Миналата година медиите у нас й обърнаха внимание, заради участието й в американския сериал “13 часа”, сниман от Наско Колев - български актьор и режисьор, живеещ във Флорида от 2003 г.
Сред успелите български актьори е Ясен Пеянков (виж страницата му в IMDB), който емигрира в Чикаго през 90-та година. Първоначално мие чинии, но в последствие е част от основателите на European Repertory Theatre и в репертоара на Тhe Goodman Theatre и Кралския театър. От 2002 г. е в състава на един от най-влиятелните театри - Steppenwolf theatre (виж тук неговата страница в сайта на театъра), сред чиито основатели е Джон Малкович.
Не малко се изписа напоследък за модела Вера Йорданова – младата българката, родена във Финландия, живееща в Лос Анджелис, която игра в хоръра, продуциран от Куентин Тарантино „Хостел“ 2. Голяма гордост пък беше покрай също толкова младия Станислав Яневски, изиграл ролята на Виктор Крум в “Хари Потър и Огненият бокал”.
Има ли схема за пробив в американското кино?
Според актрисата Искра Ангелова за да пробиеш в световното кино в Америка, трябва да си повече от късметлия. Тя е живяла близо 3 години в САЩ, след като през 1997 година заминава за Бостън с американската стипендия Фулбрайт. Там завършва магистратура по телевизионна и радио журналистика в университета „Emerson“. През 1999-2000 работи като като втори продуцент на сутрешното предаване The Early Show на националната телевизия CBS в Ню Йорк. Междувременно се опитва да разбере може ли български актьор да пробие там.
„Ако ти искаш да станеш актьор в Америка, можеш да посетиш актьорски курс, но това няма да ти отвори нито една врата. Учейки журналистика, аз взех актьорски курс в университета и ми беше малко смешно. Курсът беше по метода на една много известна тяхна преподавателка, работи се предимно с гласа. Едни хора се събират, викат, освобождават гласа си, опитват се да изразят с гласа си максимално много неща, но те нямат и понятие, че един текст е хубаво да се произнесе в някакви обстоятелства. Прави им много силно впечатление, когато ти владееш някаква техника на концентрация или можеш да направиш етюд с въображаем предмет“, разказва Искра.
Оказва се, че източноевропейците, като последователи на метода на Станиславски и руския театър, се ценят в Америка. „Нашата стара, очукана система на Станиславски, която ние презирахме, като бяхме студенти и се чудехме откъде да намерим лекциите на Страсбърг и метода на Майкъл Чехов, се оказва основата на тези два метода и е изключително уважавана в Америка. В интерес на истината там няма много добър театър. Има много пари, вложени в мюзикъли, в бляскави представления и декори, много добри изпълнители, които са по-скоро певци и танцьори. Но когато отидеш на редово представление на Бродуей, долавяш разликата.“ Искра участва в постановка в Бостън, след като печели кастинг. „Явих се на кастинг за „Чайка“ по Чехов, беше ниско бюджетна постановка, в малък театър, режисьорката беше руска еврейка, аз играех Нина Заречная. Репетициите се случваха късно вечерта, когато всички се връщаха от работа. Заплащането беше доста ниско, представлението се игра 40 пъти подред – всяка вечер, което е странно за нас, защото ние сме свикнали да играем репертоарно по едно представление два-три пъти в месеца, с години наред. Предполагам, че ме взеха, защото чеховата драма, тъга и хумор много трудно могат да бъдат разбрани от един съвсем друг свят. Американците не са имали време да спрат и да поскучаят малко. Те Чехов по презумпция не го разбират.“
Когато български актьор стъпи на американска земя на първо място той трябва да е с уредени документи. Малко са не само актьорите, но и българите въобще, които успяват светкавично да вземат Зелена карта в Америка. Един от късметлиите е актьорът Башар Рахал, който за 23 дни успява да се сдобие с документа (виж тук интервю с историята на Башар).
По-лесно ли е, когато си легален?
Когато си легален, би трябвало да е по-лесно. Оказва се, обаче че от изключително голямо значение за развитието на актьора в САЩ е той да е част от Съюза на артистите в Америка.
Когато не си член на този Съюз, нямаш право да се явяваш на кастинги за Бродуейски постановки и касови филми, което ограничава избора до ниско бюджетни продукции, или без бюджетни филми. За да станеш член на големите профсъюзи, освен да имаш Зелена карта, трябва да си изиграл определен брой големи роли в постановка на Бродуей или касов филм. И тук кръгът се затваря, защото не можеш да попаднеш на кастинг на холивудски филм или Бродуейска постановка, ако не си член на Съюза на актьорите. „Системата е така измислена, че да няма случайно попаднали хора, които в един прекрасен ден са решили от шофьори да станат актьори“, казва Башар, който от 2003 година е член на Съюза, благодарение на режисьора Тони Кей, който го снимал в реклама, без да се съобразява, че не е член на Съюза. Башар е смятан за един от успелите български актьори в САЩ, снимал се е в повече от 40 филма, въпреки че ролите му са второстепенни и третостепенни.
И без да си член на Съюза на артистите в Америка обаче можеш да снимаш в някои филми. „Участвала съм в два ниско бюджетни филма, които се снимаха при много полеви условия, разказва Искра Ангелова. В единия филм им трябваше източноевропейка, а в другия – бях младата Дева Мария във филм за живота на Исус Христос. Режисьорката беше много религиозна живееше в предградията на Бостън, в един квартал на чернокожи, порутен. Мъжът й играеше ролята на Исус и беше също много религиозен американец. Снимките се провеждаха предимно в тяхната къща, която беше обсипана с кутии от пица, припикани от множеството котки… Минавахме по улиците на града костюмирани, аз като бременната Дева Мария, с Йосиф, снимаха ни между хората. Беше много странно, защото по никакъв начин не напомня на професионален филм, който снимаш тук. Дори ниско бюджетните филми, които се снимат у нас, са на светлинни години от този аматьорски ентусиазъм“.
Как се намира агент?
За да се измъкне актьорът от „аматьорския ентусиазъм“, трябва да си има агент, който взима 10% от хонорарите от работата, която е намерил. Никоя кастинг агенция и никой голям кастинг-директор не се отнася сериозно към снимката и CV-то на актьора. „Ти каниш агента на представлението, в което играеш, но той не идва, защото да речем не играеш в касова постановка - смята Искра - Аз разбрах, че за да си намеря агент, е добре да отида на курс, на който се срещам с различни агенти. С тях разговаряхме как човек може да стане част от тази система. Курсът беше съботно-неделен, попаднах на жена агент, по време на срещата зададох няколко въпроса и явно съм направила впечатление, защото след курса тя ми поиска CV-то, телефона и снимки. Тя ми се обади в последствие и аз се сдобих с агент. Това беше в последните 3 месеца от престоя ми в САЩ и не доведе до никакви резултати.
Това е една бездънна яма, в която да - може да ти се случи да снимаш, да играеш нещо, но това по никакъв начин не е достатъчно за да се издържаш. Дори да играеш на Бродуей, говоря за 1999-2000 г. - заплащането беше между 300 и 600 долара на седмица, което не покрива пребиваването ти в Ню Йорк. В България се борим 500 души, там само в Ню Йорк актьорите са над милион, шансовете ти са 1 на 1 милион, защото освен всичко ти си чужденец, с неясен статут, с акцент. Аз не бих препоръчала на който и да е артист, отивайки там, да е с надеждата, че веднага ще се заеме с актьорлък. Тук не опира до това дали си кадърен или не. Америка има нужда от нас като чистачи, шофьори, като нископлатена неквалифицирана работна ръка. За това много хора, които заминаха с надеждата да се занимават с изкуство, караха камиони.
Артистът е много по-дълбоко свързан с корена и държавата си, заради езика. Независимо от доброто ти владеене на даден език, преминаването от това до възможността да играеш на него, са много различни неща. Става трудно и бавно“, казва Искра Ангелова.
Мадлен Чолакова - за разликата между “там и тук”
„Разликите между нашия и техния театър са от земята до небето, да не говорим за киното“, разказва актрисата Мадлен Чолакова. Тя живее в Ню Йорк от 1996 година. Казва, че Америка за нея никога не е била нещо недостижимо. „Дълго време не знаех какво правя там. Аз съм от късметлиите, защото баща ми е избягал там през 60-те. И тъй като нямах материална мотивация, приемах Америка за място, където можех да се скрия, да съм сама със себе си. Аз не плащах квартира в Америка - имам място в Манхатън, без огромни разходи по него. В последствие реших да остана заради сина ми, защото реших, че ще е хубаво да има образование в Щатите.
За себе си нямах амбиции да ставам звезда– аз в България нямах амбиции, още повече в Америка. Честно казано чак сега ми се занимава, защото амбициите в младостта са друго нещо, а сега съм улегнал професионалист и ако не ме вземат да играя няма да е нещо страшно“.
Въпреки че не снима и не участва в постановки, Мадлен се занимава с театър – тя преподава актьорско майсторство в университети в страната, предимно като гост-лектор. Мадлен също така консултира за постановки на руски и източно европейски пиеси.
„Шашнах се в началото, че всъщност, въпреки Желязната завеса, ние сме далеч по-информирани от американците. В онези години ние знаехме за всичко, което се случва там, колкото и да ни спираха, всичко се намираше – списания, книги. Докато те са смятали, че при нас няма нищо интересно. Виждала съм изключителни хора, които се занимават с театър, кино или телевизия, да откриват с години закъснение нашата литература и да възкликват: „Какъв чешки автор прочетох! Ама има един сръбски писател! А кой е този Щанишлав Щлатиев (Станислав Стратиев), той е гений!“, разказва Мадлен.
Според наблюденията й в САЩ се ценят коренно различни качества в актьорите. Когато започва да ходи на постановки в Ню Йорк, на нея й е скучно и неинтересно. В последствие обаче започва да разбира как въпреки театъра Америка има Дъстин Хофман, Ал Пачино, Мерил Стирйп. „Работата е там, че те работят денонощно. Нашата подготовка е за режисьорски театър, което веднага означава колективен театър. Ние очакваме режисьорът да ни направи актьори, не работим върху себе си. В Щатите методите са 7-8, има преливане на метод в метод, но всеки актьор избира. Там актьорът няма нужда от колектива, развиват се сами и го правят до съвършенство, защото знаят, че са стока на пазара и трябва да се продават. Да имат брилянтна дикция, вокална култура, да могат да са танцьори, акробати. Конкуренцията е огромна, но актьорите идват толкова подготвени на прослушванията, че са готови още утре да излязат на сцена.
Театрите са един до друг в Ню Йорк, навремето цялата тълпа от емигранти е трябвало да бъде забавлявана и в тези залички, където се е ядяло и пушело, представяли са се актьори с малки номера, но те е трябвало да бъдат блестящи. За да те поканят и утре, защото за това място се редят на опашка артисти.
Мерил Стрийп е научила полски език за „Изборът на Софи“, научила е да танцува мазурка. Никой не те чака на сцената тепърва ти да се развиваш. Или режисьорът да ти казва, направи го така и така, и ти да крещиш: „Имаш гооо!“ Кога ще го има… Българските актьори са много разглезени, от таланта си преди всичко, защото са изключително талантливи и оттук насетне много малко работят върху себе си. В Америка нямаш право на това – трябва да имаш блестяща усмивка, не можеш да си позволиш 2 грама да напълнееш, или промяна на външността. Ако се прави, то се прави за роля. Артистите в България сме много глезен народ, усилията отиват повече в това да се влезе в някакви среди, в някакви групи. Не че в Америка не е така, всичките игри и връзки, работят и там, но тук енергията отива повече в това да влезеш в определени кръгове, които са на мода, отколкото в това да работиш върху себе си.“
Мадлен само веднъж се е явявала на кастинг за роля на възрастна жена, и то по настояване на сина й. „Режисьорът много се смя, като ме видя, доведе този, който трябваше да играе сина ми – оказа се, че няма да стане (смее се).
Но аз съм правила кастинг, няколко пъти, когато поставях представления, сред тях „Домът на Бернарда Алба“ в университет в Тексас, и съм била хахната от подготовката им. И то студенти! Аз избрах испано-езично заглавие, защото си представях, че Тексас е пълен с мексиканци, и всички, които ще дойдат на кастинга, ще бъдат пищни и чернокоси. Изведнъж видях една безкрайна редица от руси девойки (смее се). Оказа се, че щатът е създаден от австрийци, германци и чехи.
Вечерта след първата репетиция всички си отидоха набързо. Аз реших, че съм скучна и никой не иска да си говори с мен за театър. Ние нали сме си свикнали тука – приключва репетицията, отиваме на кръчма и си говорим за представлението и театъра. Асистентката ми обаче ми обясни, че просто всички отиват на работа – в 23 вечерта. Във видеотеки, сервитьори, стриптизьори, каквото се сетиш работят. И как успяват да дойдат готови на другия ден, при положение, че имат и лекции – не знам!“
Сега в Америка се появява ново поколение от 17-18 годишни българчета, чиито родители са емигрирали в началото на демокрацията. Те нямат проблем с езика, общуването и възприемането на американския начин на мислене и живот. „Тези деца започват да се бутат навсякъде, защото сме много талантлива нация, даже в американския Мюзик Айдъл имаше българка, която стигна до финал (виж тук). За тези деца ще чуваме все повече“, сигурна е Мадлен Чолакова
e-vestnik.bg,8 Март 2008
0 коментара:
Публикуване на коментар