На 20-25 години повечето хора у нас правят кариера, печелят пари и се опитват да подредят собствения си живот. 25-годишната Мила Банкова обаче е избрала да живее сред влагата, жегата и комарите на Амазония и да помага на местните хора там. Мила е мисионерка в Перу вече втора година, но работата й няма нищо общо с религията. Заедно с нейния приятел помагат на деца от бедни семейства в Пуерто Малдонадо, столица на района с най-голямо биоразнообразие в света - Мадре де Диос, на границата с Боливия и Бразилия. Мила и приятелят й не работят за международна организация, издържат се благодарение на приятели от Европа, които финансират престоя им там и работата с децата. „Нямам заплата, доброволка съм, майка ми казва, че не съм нормална…”, споделя Мила.
Преди да замине за Перу, Мила кара пета година в държавния университет в Милано, започнала е магистърска програма и има добри предложения за работа там. Въпреки че близки и приятели я убеждават да остане, тя зарязва всичко и тръгва за Перу. „Най-невероятното е, че, когато решиш да следваш сърцето си, всички врати се отварят…”, казва Мила и подчертава, че никога не е съжалявала за направения избор. Днес в Амазония тя се чувства щастлива.
По-долу следва разказът на Мила за Западния свят, екзотиката на Перу, бедността и смеещите се хора, за богатствата и експлоатацията на Амазония, за мистичното питие „аяхуаска” и затова колко е важно да следваш мечтите си.
Бях на 19 години, когато заминах да уча в Италия. Живях пет години в един от най-мръсните и бързи градове в света - Милано. Италия е фантастична, прекрасна, невероятна - всяко място е различно от другите, всяко градче носи нещо характерно и е неповторимо. Но Южна Италия е съвсем различна от Северна - на юг е по-топло и хората са по-любвеобвилни. Обичам Италия, но Милано е друг свят… Кофти град, в който хората не се смееха, бяха депресирани и отчуждени, а имаха всичко, което човек може да си помисли от материална гледна точка. Нещо куцаше в това западно общество, а Милано е град, който е център на мода и икономика. Пет години борба с бюрокрация, расизъм и повърхностни отношения. Още от самото начало разбрах, че този град е „Мила-но”, тоест не е за мен - аз се казвам Мила.
Но вече бях започнала университета и спечелих стипендия – къща и храна… Успях в продължение на пет години да я печеля, след което просто зарязах всичко - и къщата, и мастера (магистърската програма), който вече правех. Завърших „Междукултурни отношения” – как да градиш мостове между културите. Страхотна специалност! Но университетът е изключително неорганизиран. А и не се допускаше човек да има гледна точка, да мисли върху материите, които се изучават. Аз винаги съм била бунтарка по дух и имам визии за нещата, но явно светът си има щампа и това си е… Университетът беше тотално пречупен през призмата на капитализма - “как да измамиш света и какви са техниките бедните да станат още по-бедни, а ако забогатеят - то нека да е, унищожавайки природните богатства и културните ценности”. Всичко това искат да ти го втълпят на подсъзнателно ниво. Иначе всички говорят: „Ауу, бедните по света, ауу - климатът, ауу - проблемът с чужденците в Европа, които прииждат като мухи на мед…”. Сигурно има някаква причина да идват толкова чужденци в Европа – по света има много, много глад, липса на възможности и цял континент, който умира от СПИН. Всички са много притеснени, само на думи обаче. Всеки иска повече и повече, да може да си сменя телефона всяка година, и колата, и дрехите, и компютъра, мебелите, хората се преценяват по критерия „колко пари имаш, колко си хитър, каква кола караш и каква марка дрехи носиш” - това в България вече е култ, понякога ми се струва комплекс за малоценност спрямо Западния свят… Всеки иска да има сигурност и някакво фалшиво самочувствие и така се оплита в това нечовешко общество, че направо и аз се чудех как да изляза…
Исках да зарежа Милано още на първата, втората година… и успях след 5! Обаче да отида на друго място извън „Цивилизацията” направо си беше риск за живота ми - така казаха всички. Че не съм наред: „Животът ти, а възможностите за работа, и университетът - как ще го зарежеш преди да си завършила мастера, бакалавър не стига…”, та чак за пенсията ми мислеха. Ужас! Много малко приятели ме подкрепиха, обаче аз винаги съм била на моя си акъл и заминах извън Европа, която имах възможност да разгледам през тези пет години. Западна Европа е доста отчуждено място, хората определено не се обичат един друг, само Испания и Португалия ми се струват по-приятни… Предложиха ми и работа в Милано, в консулството – е, това означаваше да се оплета съвсем, чак и договор да подпиша, че ще съм там постоянно и една седмица в годината ще имам отпуск - възможност да посетя на бързи обороти някое екзотично местенце по света….
Обаче най-невероятното е, че, когато решиш да следваш сърцето си, всички врати се отварят, отваря се нов свят и като в книгите на Паулу Коельо започваш да виждаш знаци, да ти помагат разни невидими сили и нещата се променят значително. За нищо на света не бих се върнала в Милано, тръпки ме побиват… това е дяволско място.
Заминах за Перу - не се знаеше защо, просто слушах някакъв вътрешен инстинкт, нищо не знаех за това място, но още от малка си мечтаех да се срещам с различни култури. Беше нещо като сън, Перу… къде, как… заминавам за Перу. Бях купила билета си половин година преди да замина, за да съм сигурна. И точно преди да замина, една приятелка ми даде номера на един италианец, неин приятел, който живее в Перу от осем години, за да ме насочи къде да пътувам, какво да видя. Видяхме се в Италия, той заминаваше един месец преди мен отново за Перу… и беше нещо като любов от пръв поглед, която впоследствие се превърна в голямо приятелство и споделяне на една благородна идея.
Директно се озовах в Амазония, в Перу, на границата с Боливия и Бразилия - комари, жега, влага, друг език… Нямах грам представа от испански език, но италианският ми помогна и за три месеца вече бях на въртележката. Обожавам Амазония. Амазония е име, което събужда фантазията на всеки - джунгла, индианци, тропически пищни цветове, екзотични животни и плодове. Но зад тази привлекателна картина се крие една непозната на хората неизмерима сила за спасение, неизчислими богатства, застрашени от алчността и лекомислието на хора с жизнен девиз ”След нас и потоп”.
Наричат Амазония „бял дроб на планетата”. Тя заема 62% от територията на Перу и въпреки това е малко позната. За някои това е самия ад - непроходим мрак, пълен с опасности, усещане за загадъчни сили, невидими с просто око; за други Амазония е рай, вълшебна красота и напираща сила за живот. За трети, обаче, тропическите гори представляват обилни богатства, които чакат да бъдат изчерпани - дървесен материал, злато, петрол, природен газ и още много други ресурси. За местните хора гората е земята, която е техен дом и с която винаги са живели в хармония, изпитвали са първичен и естествен респект към нея, тя е техният извор на храна, вода, лечебни билета, на смях, песни и тъгa.
В днешно време Амазония не изглежда вече толкова страховито непозната и мощна, за да уплаши алчността на човека, въоръжен с всякаква техника и една култивирана ненаситност към несметните богатства на джунглата. Затова всекидневно тя вече безпощадно е използвана, унищожавана и замърсявана.
Още от самото начало държавата Перу отказва да разглежда земята на амазонските етноси като отделна част от територията си и през 1945 г., при мандата на президента Рамон Кастиля започва окупацията на тези гъсти зелени пространства, измежду които се извиват като змии огромни кафяви реки. Така колонизацията на гората се превръща в главен фактор, водещ до изчезването на местните култури, до тотална промяна в традиционното използване на териториите и до постепенното унищожаване на Амазония, което продължава с пълна сила и сега. Всички политически елити „забравят”, че тази древна земя е била стотици години дом на изумително интересни местни хора, уникални етноси, живели в хармония с гората, пълни с преклонение и грижовност към нейната жива сила, която приютява собственото им оцеляване и им дава живот.
В тази опасна игра конците дърпа Лима. Постепенно Амазония се изпълва с каучерос, мъже, които извличат каучука от вековните дървета, с мисионери, с емигранти от Андите и вечните безскрупулни търговци, без които не минават нито едни човешки времена. Днес в Амазония се сече както никога досега. Девствените гори стенат под машините на мадерерос, секачите на дървета. Тайнствената земя на джунглата, свикнала да долавя само тихите стъпки на пумата и свистящите извивки на анакондата, сега оглушава от трясъка на металните паяци на петролните магнати. Огромните кафяви реки, домът на каймани и пирани, сега са пълни с живак и са обиколени от златотърсачи. Авантюрата да си турист в Амазония е придружена не от естествено проникване в нейните могъщи влажни дебри, а от изроденото желание за лукс сред селвата, който постепенно слага порочния си отпечатък навсякъде. Днес Амазония, погледната от самолет, изглежда плешива и болна.
Връзката между колонизаторите и амазонските народи и до ден днешен е абсолютно неравностойна. Още в самото начало местните хора били смятани за нецивилизовани, начинът им на живот е бил подценяван и пренебрегван. Хората често били избивани или поробвани. Бързо идва и тяхната асимилация, както и постепенното отхвърляне и забравяне на културата им. Натискът, упражняван върху тях, и промяната в използването на природата превръщат Амазония в бързо развиващо се доходоносно място. Днес тя е цел за големи предприемачи, както и за много семейства, слизащи от Андите и от други райони в Перу, които идват да търсят работа.
В миналото хората, чийто дом е била гората, не са имали заседнал начин на живот, а са се движели в определени територии, завладявали са нови. В днешно време те живеят като нас - в даденото им селище и на отпуснатата им след дълги преговори с властите територия. Изпросена собствена територия! Някои от тях имат мобилни телефони, движат се с мотори и ядат опаковани в пластмаса или тенекия храни, пият кока-кола и гледат телевизия. Една част от така наречените комуни (заселени места) имат своята сателитна чиния, гледат видео и пият бира. Други са направили избор да няма контакт с “цивилизования” свят. Например всеизвестните Маскос Пирос, които не желаят да имат контакт с глобализиращия се свят и умишлено се крият. Наричат ги хора “без връзка”. Живеят в южната част на Амазонската перуанска гора, която граничи с Андите, с Бразилия и Боливия. Малко се знае за тези номади, за навиците и познанията им, за езика им, но едно е сигурно - че те са перуанци под юрисдикцията на закона и че държавата има власт над все още дивите площи, които обитават. Казват, че са наследници на различни етноси, но за публиката те са Маскос. Голи и сурови, ловци и номади, те се движат в малък триъгълник от все още девствена горска маса, незаобиколена от врагове, заплахи и болести. Антрополози, учени, мисионери - всички търсят тези странници в очакване да ги срещнат първи, за да ги анализират, цивилизоват или просветят в нечия „истина”. Туристически компании предлагат случайна авантюристична среща с тези „фантоми-фантазми” – последните оцелели от една човешка трагедия в Амазония. Засега единствените, успели да осъществят контакт с тях, са така наречените мадерерос, които в търсене на скъпоценен дървен материал проникват и в най-непокътнатите части на Амазонската гора. Триумфиращо заредени с автоматични оръжия, те изпитват разрушителна гордост от настъпването на цивилизацията срещу последните „диваци”, останали в историята на земята. През 2001 в малка война се срещат лъка и пушката. От този конфликт падат убити петнайсет Маскос Пирос.
Бедността в Перу е потресаваща, майка ми не успя да понесе ситуацията, когато ми беше на гости, направо казваше, че ще припадне от толкова бедност. Перу е една от най-бедните държави в света и 56% от децата тук са анемични и недохранени. Тук няма здравно обслужване, няма услуги, образованието е критично - на 14 години не знаят да смятат, има голям брой неграмотни (което в днешно време означава да не можеш да се защитиш по никакъв начин от урагана на капитализма, който е проникнал дълбоко в тропическата гора). Хората оцеляват, главно бивайки част от хранителната верига. Експлоатирани са от цивилизацията, която им взима природните ресурси, унищожава териториите им и ги прави едни “нецивилизовани” страдалци, които се борят да оцелеят. Всяка втора минута бива изнасилвана по една жена или дете, детската смъртност е висока…
Тук в Амазония е трудно да организираш нещата, ритъмът е друг - нещата се случват от само себе си, просто не важи часовниковото време и всичко е мноого бавно. Обаче времето си тече, после си даваш сметка… пам-пам и вече минаха почти две години, откакто съм тук. Свикнах и с комарите, и с топлото, и с тропическите дъждове. Когато вали, светът спира, тук е така - плановете се отменят.
Работя със същия италианец, с когото се запознах преди да замина, Алесандро - той е от дванайсет години в Латинска Америка и живее в Перу от осем. Създал е собствена асоциация за социална помощ на най-нуждаещите се семейства. Работим с деца, но основното е самите родители да искат да си помогнат, иначе е вредно да се подаряват пари - това е извън нашата философия. Ние сме им инструментите, нищо повече. Работим в най-бедния квартал на Пуерто Малдонадо, където живея.
Първата година работихме в една общност - Сабалуйок, на 6 часа път по реката или по-точно казано само на 50 км от Пуерто, пълна дивотия… В тази зона живеят 200 човека, разпръснати из джунглата, а не накуп. Обаче поради глобализационните процеси, се случи нещо много травматично от моя гледна точка. Заминах за Италия и България през април миналата година и, когато се върнах в края на май, заварих съвсем различна ситуация в Сабалуйок. Цялото селище беше пълно с оранжеви човечета, които търсеха петрол… Американска компания! Само допреди два месеца пътят до Сабалуйок беше или по река – от 6 до 8 часа или по една почти непроходима пътечка 8 км навътре в гората от пътя, който води до Бразилия, на 40 км от Пуерто Малдонадо. Какво се беше случило? Само за 2 месеца пътят беше станал широк и пригоден да минават трактори, камиони…, а ако откриеха петрол със сигурност нямаше да е проблем да направят и магистрала до Сабалуйок. Освен това пет-шест семейства се бяха преместили от Сабалуйок в Пуерто Малдонадо. Това означаваше около двайсет деца, защото тук семействата са мнoгoдетни. Ами наложи се и ние да се преместим в Пуерто като работа, решавайки това заедно със самата общност и с хората, които живеят там. Бяха останали пет деца в училището, затова се преместихме в града. Тук идват по 100 нови човека на ден, от Андите, от общности в Амазония, от езерото Титикака, за да търсят работа.
Сега сме зад летището, в най-забравения квартал на Пуерто, но и най-борещия се за човешки права, водят дело от 6 години с държавата за да им сложат ток и вода. Откакто ние сме тук, явно властите се стреснаха - започнаха след 6 години да слагат първите стълбове за ток, още преди да е приключило делото… Помагаме на 23 майки и 70 деца. Всеки ден има стол за хранене за децата и различни дейности, които да им дадат повече възможности. Десет момичета и момчета от университета тук им помагат в училищните задачи, защото родителите им не могат да смятат и да четат. Има капоейра, която им помага да преодолеят себе си и трудностите и да не се закачат за дрогата - тук има безумно много кокаин и в бедните квартали рискът е голям. Както при нас в България убиха хиляди хора с хероин, и продължават, тук същото е с коката и с боклука, който остава при обработката й - паста басика, която се пуши. Сега строим една конструкция за децата, която ще остане за тях - стола за хранене, обучителна част и една пицария, с която да се самоиздържат, проект със занаятчийство. Това е да им дадеш хляба в ръцете, защото повечето неправителствени организации, като си тръгнат, всичко се срутва и хората не знаят какво да правят – свикнали са да им подаряват пари, защото са бедни, най-вредното нещо, което може да се направи – колко болници построени по света има с милиарди, които седят празни защото няма работен екип, лекари… благотворителност за измиване на ръце. Тук всичко организираме аз и Алесандро заедно със самите хора. Обаче най-невероятното е формата на намиране на пари - не чрез публични институции, а чрез приятели. От Италия правят концерти, организират събития и 40 лични приятеля на Алесандро всеки месец внасят някаква минимална сума, с която ние да се издържаме тук и да си покриваме всички разходи. Аз нямам заплата. Доброволка съм, майка ми казва че не съм нормална.
Не печелим нищо материално от това, което вършим, даже обратното - парите които спечелих в Италия, отидоха по проекта. Социалната работа е странно нещо - ти помагаш, а отстрани си непрекъснато критикуван, не ти вярват, докато не видят - завиждат ти. Но тази форма на работа ни дава абсолютна свобода и никакви бюрократични условности, които да отнемат фондовете за децата. От опита и наблюденията ми, 70% от парите в неправителствените организации отиват за бюрокрация, заплати, коли… и малка част от всички пари бива използвана директно за хората. Също така проектите биват писани от офиси в Европа, без изобщо, ама изобщо да се познава реалността на хората и това, което те искат и от което наистина имат нужда. Както казва Ганди: „Това което правят за нас, без да знаят от какво ние имаме нужда, го правят против нас.” Тоест, най важното в работата ни е да слушаме хората и да разберем тяхното мислене, техните идеи, осигурявайки им най-необходимото за тяхното оцеляването. В никакъв случай не е лесно, защото си в непрекъснат самоанализ и самокритика, опитваш се да изкорениш втълпените ти “цивилизовани идеи” и да развиеш око и ухо за хората. От друга страна климатичните условия са наистина ужасни, влага, жега, комари, ние сме в дълбоката джунгла, една от столиците на биоразнообразието в света, районът Мадре де Диос.
(Следва. Четете утре: Жената, която стреля по ягуари и магическото питие аяхуаска)
И,07.05.08
0 коментара:
Публикуване на коментар